..................................................................................
§ 1. ЗАМИСЪЛ
..................................................................................
През ХІІ век в християнска Западна Европа се заражда мисловно и духовно движение, което постига единството на три научни дисциплини: граматика, логика и теология. Граматическите съчинения на Присциан и Донат заедно с логическите и теологически съчинения на Боеций вдъхновяват появата на различни коментари и трактати, между които най-влиятелни са написаните от Пиер Абелар и Жилбер от Поатие. Новопоявилото се движение определя трайно облика на схоластиката, която заедно със средновековната граматика съставлява традицията, в чиито рамки едва през ХІХ век се поставя началото на модерното езикознание с трудовете на германските филолози.
Настоящият блог засяга латинската и романска традиция на граматиката и логиката като науки за словото и на теологията като познание за Словото. Целта на начинанието е да се покаже и докаже напълно реалната и актуална съчетаемост на граматиката с логиката и теологията.
..................................................................................
§ 1. DESSEIN
..................................................................................
Le XII siècle de l'Europe d'Ouest chrétienne voit naître un mouvement de pensée et de spiritualité qui réalise l'unité de trois disciplines scientifiques: grammaire, logique et théologie. Les oeuvres grammaticales de Priscien et de Donat ainsi que les oeuvres logiques et théologiques de Boèce font l'objet d'inspiration de différents commentaires et traités dont ceux de Pierre Abélard et de Gilbert de la Porrée jouissent d'un rayonnement prépondérant. Le nouveau mouvement détermine de façon permanente le caractère de la scholastique qui, conjointement avec la grammaire médiévale, constitue une tradition au sein de laquelle naît seulement au XIX siècle la linguistique moderne grâce aux travaux des philologues allemands.
Le présent blog touche à la tradition latine et romane de sciences de la parole telles la grammaire et la logique, ainsi qu'à celle de la théologie, connaissance de la Parole. On vise par cette initiative à montrer et à démontrer la compatibilité absolument réelle et actuelle de la grammaire avec la logique et la théologie.
..................................................................................
§ 2. ПОСТАНОВКА
..................................................................................
Възможност за откриване на допирни точки между трите дисциплини би трябвало да се търси в първоначалната и най-обща постановка, че словото е жива съвкупност от знаци и значения.
Определян номинално като "нещо значещо", отделният знак, наричан от граматиката морфема, представлява словесен звук или звукосъчетание, които присъстват в съзнанието във вид на акустичен образ (означаващо) и изразяват понятието (означаемо) за предмета (референт, лат. res) [срв. звучащите словоформи е и съм].
Аналогичен е случаят с писмените знаци (графеми) на отделните словесни звукове (фонеми). Тези знаци представляват видима буква или буквосъчетание, които присъстват в съзнанието като визуален образ (буквено означаващо) и отпращат знаково към акустичния образ на словесния звук (буквено означаемо) и към самия словесен звук (буквен референт) [срв. графемите т и ьо]. Когато буква или буквосъчетание обозначава отделен гласен знак [срв. видимите словоформи е и съм], тогава писмената са знаци на същинския словесен знак - гласния, и едва чрез него стават знаци на понятието и предмета. Разчитането на правилните звукове, обозначени от буквите и буквосъчетанията, се нарича правоговор, а правилното обозначаване на звуковете с букви и буквосъчетания, носи името правопис. Отношението между звуковата и писмената страна на словото е двустранно, тоест не само звуковете обуславят буквите, но и историята на правописа влияе върху правоговора.
По-конкретно, значението на отделния словесен знак може да се разглежда като динамична и статична реалност. Динамичното значение е двояко и може условно да се опише с термините означаване и обозначаване. Гласният знак означава понятието за предмета, и то по договореност (произволно), понеже звукът или неговият акустичен образ в съзнанието има съвсем различна форма от понятието и затова се съотнася с понятието не по природа, а вследствие на решението на човешката общност, използваща знака; освен това гласният знак обозначава предмета посредством формалното подобие на понятието с предмета, понеже понятието отразява вътрешната форма на предмета и затова може да се каже, че то се съотнася с предмета по природа (същностно). Същото важи и за отделния писмен знак: буквеното означаващо означава буквеното означаемо по договореност и обозначава буквения референт благодарение на същностната връзка между буквеното означаемо и буквения референт. От друга страна, в своя статичен смисъл, тоест в смисъл на резултат от означаването и обозначаването, значението на отделния гласен знак се отъждествява или с понятието, или с предмета; по същия начин значението на отделния писмен знак съвпада с буквеното означаемо или с буквения референт.
Основен принцип на значението е, че то започва да съществува заедно със знака, а той не може да съществува, ако преди това не съществува понятие, което пък не може да се образува, ако не съществува предмет (при знаците на нереални предмети като Кентавър понятието се образува въз основа на представата за реални предмети). Тоест, реалността на означаемото е вторична спрямо реалността на референта, а реалността на означаващото следва реалността на означаемото. Понятието обаче не обуславя еднотипно знака, понеже отношението му с него е произволно; но и предметът не определя еднотипно понятието, понеже същностната връзка между понятията и предметите не е разпознавана по един и същи начин във времето и пространството и зависи от културната история на езиковата общност [срв. различните синонимни редове в различните езици, както и, по-общо, принципно непълната преводимост на знаците от един език на друг]. От друга страна, онтологическото първенство на предметния (или реален) свят, който бива физически, психически и духовен, тоест включва в себе си човешката говорна способност и нейните проявления във вид на език и слово, съдържа основното положение, че светът е единен, а значи и един, понеже при множественост на световете се губи единоначалието, основа на единството. От принципа за нееднотипната вторичност на понятието спрямо предмета и на знака спрямо понятието и от принципа за единството на реалния свят, където предмети, понятия и знаци се подчиняват на едно единоначалие, произлизат две еднакво вероятни противоположни следствия за предметите на реалния свят: те могат да бъдат обозначавани както от разнородни знаци, принадлежащи на различни езици и говори, така и от еднородни знаци, съставляващи единен човешки език. Първото следствие се потвърждава от очевидното положение на нещата, а второто се доказва от наличието на езикови универсалии.
Наред с графичното значение, граматиката различава също лексикално и граматично значение. Лексикалното се изразява в това, че отделният гласен знак отпраща към реалност, окачествявана като извънезикова [напр. дом, добродетел, мисл в мисля] или метаезикова [срв. глагол, текст, спряг в спрягам; напр. с думата глагол се обозначават глаголите, тоест глагол е част от метаезика за езика, към който принадлежат всички глаголи]; граматичното значение отпраща към езикова реалност, тоест граматическа категория или формално отношение [напр. я в мисля; за]. Характерно за всеки от двата вида значения е, че могат да се съвместяват в един и същи знак (многозначност), както и тежнението на някои лексикални значения да стават граматични (граматикализация) [срв. стария глагол ща, превърнал се в частицата за бъдеще време ще]. Графичното значение също може да бъде множествено [свр. щ], но не включва в себе си деление между лексикално и граматично значение – понеже службата на отделния писмен знак е еднотипна: да обозначава словесен звук.
Всеки отделен знак може да обозначава себе си (автонимия) [напр. в изречението: "Мисл" е глаголен корен "мисл" отпраща знаково към морфемата мисл, не към нейното лексикално значение – мисленето; в изречението: "За" е предлог "за" обозначава предлога за, не граматичното му значение; в твърдението: "Т" е буква "т" отпраща към буквата т, не към графичното ѝ значение]. Автонимното значение е от метаезиково естество, ала не принадлежи на лексикалното, граматичното или графичното значение на знака [срв. "мисл", "за" и "т" в примерите по-горе], понеже автонимната употреба винаги обозначава значеща езикова реалност [срв. по-горе реалностите на корена, предлога и буквата]. Освен това, всеки самоозначаващ се знак (автоним) има стойност на съществително име, но не е субстантивиран [срв. същностната разлика между: "За" е предлог и: Едни гласуваха "за", други – "против"], защото субстантивирането засяга лексикалното, граматичното или графичното значение на знака.
И накрая, отделните знаци като такива съществуват в парадигматични редове (или парадигми), тоест в поредици, във всяка от които знаците са обединени от принадлежност към обща граматична категория благодарение на своята взаимозаменяемост при определена позиция в словото [напр. всички отделни знаци, които могат да заменят знака им в словоформата говòрим, без тя да изгуби граматичността си, съставляват един ред заедно с нея съгласно общ граматичен признак, в случая глаголно окончание; тоест им принадлежи на парадигмата на глаголните окончания]. Обединяващият граматичен признак се нарича служба (или функция) на знака в системата на езика. Знаковата служба изглежда не принадлежи на граматичното значение на знака, независимо че в словото всеки знак като част от езика препраща към своя функционална езикова реалност. Функцията е налична виртуално в езика и се проявява актуално в словото, от което тя търпи постепенно влияние и от което граматиците я абстрахират.
От всичко казано за отделния словесен знак следва, че той има отношение поне към пет области на познанието: граматиката, чийто обект най-напред е знакът и неговата служба, а чрез знака – граматичното му и графично значение; лексикологията, занимаваща се със знака и лексикалното му значение; логиката, изучаваща първо понятието и неговото образуване, а оттук и неговото означаване; онтологията, която изследва действителната същност на предметите и затова намира своята пълна завършеност в теологията, разглеждаща Първосъщността.
Отделния словесен знак граматиката нарича морфема, а когато думата се състои от една морфема [напр. реч], отделен знак е думата. Словото обаче не е само отделни знаци, но също и най-вече съвкупност от знаци. Отделните знаци се свързват помежду си в синтагматични редове, тоест в поредици, където заедността на елементите се определя от тяхното подредено следване във времето на устното слово и в пространството на писменото слово. Морфемите се съчленяват в дума [срв. реч-и, из-реч-ение], а думите – в словосъчетание (или синтагма) [срв. родна реч], и то въз основа на два задължителни и един незадължителен граматически принципи на синтаксиса: задължителни са подчинението [напр. морфемата и е подчинена на морфемата реч в думата речи; същото важи за из и ение спрямо реч в изречение; думата родна е подчинена на думата реч в словосъчетанието родна реч] и дистрибуцията (включваща съчетаемостта и словореда) [напр. реч не се съчетава с у и затова не съществува дума *речу; съчетаването на реч с думата завчас също е невъзможно, тоест не може да образува словосъчетание]; незадължителен принцип е съчинението [напр. в премислям отново и отново съчинението между отново и отново не е задължително, понеже словосъчетанието може да съществува и във вида премислям отново].
Думите и словосъчетанията също като отделните знаци участват в парадигматични редове, обединявани от различни функции най-вече в рамките на изречението [срв. парадигмата на подлога, представена от думите в изречението: Думите са слово; или парадигмата на именното словосъчетание, представена от всички думи в изречението: Всички думи са слово].
Особено значими парадигматични редове са частите на речта, наричани от латинската традиция partes orationis (което съответства на модерното понятие за части на изречението) тъкмо защото за старата граматика те са не само и толкова езикови класове думи, колкото словесни единици, чиято природа се проявява в тяхната най-естествена изреченска служба. Името, тоест съществителното и прилагателното, е естественият подлог на изречението, а глаголът и неговото определение – наречието, образуват сказуемото и предиката [срв. строежа на минималното изречение, напр. Платон разсъждава]. И понеже чрез тези четири части на речта се осъществява предикативната природа на изречението, те присъстват в западната традиция под наименованието предикативни думи (лат. [verba] categoremata vel significantia). Останалите речеви части не носят предикативното съдържание и служат само за съпътстващо определение на другите четири и затова се окачествяват като непредикативни думи (лат. [verba] syncategoremata vel consignificantia).
И тъй, думите и словосъчетанията се свързват в изречение въз основа на предикацията. Тя представлява логическа и граматическа реалност, при която нещо (предикат, признак) се изказва актуално (предицира) за предмета (субект, носител [на признака]). Състои се както в изречения, изучавани от логиката под името съждения и оценяеми по истинност или неистинност в зависимост от това, дали изказаният признак е наличен или неналичен онтологически в предмета [напр. Речта е слово], така и в други изреченски построения, изразяващи други актуални отношения спрямо връзката между предмет и признак [срв. Дали речта е слово?]. Ето защо предикацията предполага, че освен израз на понятия, препращащ към предметите, словесните знаци, съчленени в изречение, са това, чрез което авторът на словото (говорещ) в своя съзнателен и актуален опит или отказ да долови по един или друг начин (рационално, емоционално, инстинктивно, интуитивно) признака в предмета, изразява чрез своето изказване някакво предикативно съдържание (изказ, лат. dictum) за някого (включително и за себе си), докато възприемателят (който може да е и самият автор, когато е налице осъзнаване и осмисляне на вътрешно слово), използвайки словесните знаци, разпознава също по един или друг начин значението на изказа с определена цел или нагласа. Тоест действащите лица на словото се ползват от словесното благо в своето общуване помежду си (човешко общуване) и в своето познавателно, волево и чувствено отношение към съществуващия свят (човешко познание, действие и влечение).
От своя страна изреченията, носители на предикацията, се съчленяват в по-сложни цялости, които граматиката нарича сложно изречение и текст, а логиката – умозаключение и доказателство. Някои от граматичните съчленителни способи са същите или от същия порядък като при съчленяването на морфеми в думи и на думи в словосъчетания, а именно подчинение, съчинение и дистрибуция [срв. сложното съставно и сложното съчинено изречение, както и ограниченията в словореда, дължащи се на дистрибуцията: напр. изречението: Той е приказлив, понеже е повърхностен може да съществува и във вида: Понеже е повърхностен, той е приказлив, докато изречението: Той има дар слово, но е повърхностен, не може да запази смисъла си, тоест да се запази същото във вида: Но той е повърхностен, има дар слово]. Други подредбени способи са анафорите и катафорите [срв. личните, показателните и относителните местоимения, граматичния член, нарицателните имена, както и свързващите наречия от типа затова, съчетаващи в себе си особеностите на анафората и на съчинителния съюз], шифтърите (или деиктиците) [срв. всички знаци за първо и второ граматично лице, всички указателни знаци спрямо тук и сега на изказването], членението на тема и рема, което не бива да се бърка с изреченското членение на субект и предикат – изброените граматични средства имат отношение не само към формирането на контекста, опиращ се на поредицата от изкази и изказови значения, но и към връзката на текста с изказването, пораждащо изказвателни значения, с които се занимава прагматиката.
Важна отлика на словесни цялости като сложното изречение и текста е възможното наличие на логически съчленителни способи, които са от различно естество спрямо законите за истинността на съждението (касаещи гносеологията, не само логиката) и които определят със сигурност истинността или неистинността на заключението в зависимост от истинността или неистинността на предпоставките и от техния вид, състав и логическо следване. Става дума за дедуктивни средства, чрез които от понятия с по-голям обем (общи понятия) се правят заключения за понятия с по-малък обем (частни понятия). Такива средства са: фигурите и модусите на аподиктичния силогизъм, при който се заключава по необходимост; топосите на диалектическия силогизъм, при който заключаването става по вероятност; топосите на ентимемата (тоест ораторския силогизъм), при която елиптично се заключава също по вероятност; софизмите на софистическия силогизъм, където заключаването е привидно правилно. Става дума и за индуктивни средства, тоест за индуктивното умозаключение, при което от частни предпоставки се извеждат общи заключения.
Наистина строежът и назначението на сложни цялости като текста не се вместват в граматически принципи като подчинението, съчинението, дистрибуцията, предикацията, модалността (за която ще стане дума по-долу), анафората, катафората, шифтъра, темата, ремата, нито в логическите принципи на съждението и на дедуктивното и индуктивното разсъждение. При все това подобни смятани за формални устои на текста имат най-пряко отношение към неговото значение. Едно или друго съобразено с езиковите норми прилагане на споменатите граматични принципи може да внесе такава и такава яснота или неяснота, такава и такава еднозначност или многозначност в изказа, докато изброените логически принципи определят означаваната от него истина или заблуда.
И тъй, що се отнася по-специално до значението на съвкупността от словесни знаци, като цяло то се различава от значението на отделния знак. При думата, съчленение на морфеми, и при словосъчетанието, съчленение на думи, това различие изглежда минимално. И при многоморфемната дума, и при словосъчетанието най-често се означава някакво разделимо понятие и се обозначава някакъв разложим предмет [напр. в говòр-им коренът означава понятието за едно действие и обозначава тази реалност, а окончанието означава понятието за определено лице, число, време и наклонение и обозначава тези езикови реалности; по същия начин в дълга реч съществителното означава понятието за това действие и обозначава въпросната реалност, а прилагателното означава понятието за времетраене и обозначава тази реалност]. Значението на многосъставните знаци, каквито са думите и словосъчетанията, също като значението на морфемите търпи в някои случаи граматикализация [срв. съюза така че, който не се схваща като съставен от наречието така и съюза че], но по-често е подвластно на езикови явления като лексикализация и словообразуване: при нея думите, изграждащи свободното словосъчетание, с времето придобиват все по-единно лексикално значение; словообразуването, което води до появата на отделни думи, поражда пределно единно лексикално значение по свои пътища. Произведение на лексикализацията са устойчивите словосъчетания, а словообразуването, когато става чрез съчленяване на думи, е в основата на сложните думи. При тези две категории знаци съставността на понятието и на предмета и произлизащото различие спрямо морфемата клонят към нула [срв. от игла до конец, докрай]. От всичко казано за значението на многоморфемните думи и словосъчетанията следва, че то е от същия порядък като значението на отделния знак.
Подобно на отделните знаци думите и словосъчетанията също са способни на автонимна употреба, която не засяга тяхното лексикално или граматично значение и при която не се наблюдава субстантивиране [срв. "Мисля" е глагол и "Мисля" и "съществувам" е едно и също; "Двойно повече" е свободно словосъчетание и Едно "двойно повече" не решава проблема].
Значението на изречението обаче, тоест смисълът на словото, както беше споменато в друга връзка, не се гради само върху съчленителните принципи на думата и словосъчетанието: подчинение, съчинение и дистрибуция. Съществена отлика на изреченския знак (тоест на изречението като знак) е предикацията. При нея авторът на словото приписва или не приписва на предмета някакъв признак по някакъв начин. В случая биват означени не само и толкова две понятия (за предмета и признака), колкото тяхната актуална съединеност, изразявана в положителна изреченска форма [напр. Речта е слово; Дали речта е слово?], или разединеност, изказвана в отрицателна форма [напр. Речта не е слово; Дали речта не е слово?]; при това, съединението или разединението може да бъде истинно, неистинно или безразлично [срв. истинното съединение: Речта е слово; неистинното разединение: Речта не е слово; безразличното съединение: Дали речта е слово?; безразличното разединение: Дали речта не е слово?] в зависимост от това, дали е обозначена вярно или невярно (при истинно или неистинно съединение и разединение на понятията), или пък не е обозначена (при тяхното безразлично съединение и разединение) онтологичната съединеност (инхерентност) или разединеност на признака и предмета. Когато означените понятия са съединени или разединени безразлично спрямо истината и неистината, тогава изречението обозначава субективната модалност, налична в мисълта или чувството на говорещия.
И тъй, изказването на признака за предмета става по някакъв начин, тоест според някаква модалност. Тя може да се определи като начин на съществуване (лат. modus) на предикативната връзка между признака и предмета. Когато предикативната връзка е оценяема по истинност или неистинност, тя бива или необходима (тоест обозначената съединеност или разединеност не може да не съществува), или случайна (може да не съществува), или възможна (може да съществува), или невъзможна (не може да съществува). Изброените модалности отразяват онтологическата (обективна) и логическата (рационална) връзка на признака с предмета, тоест те представляват модални изменения на истинното или неистинно съединение и разединение на понятията за предмета и признака. Граматиката обаче има свое обосновано разбиране за модалността, съобразено със субективната природа на човешкото слово, която може накратко да се опише така: тъй като езикът разполага с едни и същи средства за изразяване на обективната истина или неистина [напр. изявително наклонение, утвърдително или отрицателно изречение и др.] и с други средства за изразяване на различни от истината или неистината обективни значения [напр. условно, преизказно или повелително наклонение, въпросително или възклицателно изречение и др.], говорещият може съвсем произволно да използва средствата за правдиво говорене и да каже лъжа, и обратно (понеже тези средства са едни и същи), или пък може да прибегне до средствата за изразяване на различни от истината или неистината значения, докато обективното положение на нещата изисква слово, оценяемо по истинност и неистинност, и обратно. Затова граматиката отчита множество модални изменения на предикативната връзка в зависимост от различното отношение на говорещия към нея. Те засягат различните начини на съприкосновение на човешката личност със света и с другия. Става дума за модалности, поделяни главно на възприятни (реалност, необходимост, вероятност, възможност, случайност, условност, нереалност, неизвестност, предполагащи определено субективно състояние или действие на говорещия като сигурност, съмнение, несигурност, утвърждаване, отричане, питане), оценъчни (едно или друго ценностно тълкуване, предполагащо одобрение, неодобрение, друга оценка), афективни (едно или друго афективно тълкуване поради наличие на чувство), пожелателни (едно или друго волево тълкуване, предполагащо искане, пожелание, съжаление), деонтологични (задължителност или позволеност по силата на етичен, професионален или правен кодекс), подбудителни (безусловна или относителна задължителност вследствие на заповед, забрана, увещание, молба, предложение), като някои от изброените модалности се отнасят пряко до общуването с другия (напр. твърдението, отрицанието, въпросителността, подбудителните модалности). Съгласно споменатите модалности, които представят някои от най-честите случаи, предикативната връзка се тълкува като реална, сигурна, необходима, вероятна (или правдоподобна), възможна (или потенциална), случайна, условна (или евентуална), нереална, несигурна, неправдоподобна (или съмнителна), неизвестна; добра, лоша; афективна; желана, полезна, нежелана, вредна; задължителна, позволена; повелителна, препоръчителна, просима, изпълнима... Разглежданите субективни модалности обхващат и трите вида съединение и разединение на двете понятия в изречението: към истинната или неистинна връзка между понятията за предмета и признака се числят повечето познавателни модалности, а безразличната връзка между двете се изразява от останалите модалности.
В заключение, за разлика от отделните знаци, думи и словосъчетания изреченският знак означава не понятия, а истинно, неистинно или безразлично съединение или разединение на понятия; и обозначава не предмети, а онтологично съединение или разединение на признак и предмет или субективно, но не по-малко онтологично (доколкото е действително налично) отношение на говорещия към съединението или разединението на признака и предмета. Става ясно, че принципите на изреченското значение следва да бъдат и наистина са твърде различни от принципите на отделния знак, думата и словосъчетанието. Нееднотипната вторичност на знака (изреченско означаващо) спрямо означеното (изреченско означаемо) отново зависи от произволността на знака, но тя не произлиза само от решението на езиковата общност, законодател на езиковите знаци, а и от индивидуалното решение на говорещия, автор на словесните знаци. При изреченията, оценяеми по истинност или неистинност, също така е налице нееднотипна вторичност на означеното спрямо обозначеното (изреченски референт), само че тя зависи не само от културната история на общността, но и от познавателното участие на личността. При изреченията, неоценяеми по истинност и неистинност, вторичността на означеното спрямо обозначеното изглежда еднотипна, понеже на всяко отношение на говорещия вероятно съответства една безразлична връзка между понятията за признака и предмета.
От всичко казано за словото като съвкупност от знаци следва, че тя засяга поне седем науки: граматиката в нейните дялове за синтаксиса и семантиката; лексикологията с нейните разработки върху думите и словосъчетанията; логиката в разделите ѝ за съждението и за умозаключението; антропологията, проучваща различните проявления на човешката личност; онтологията като наука за истинно съществуващото; етиката с нейното учение за благото на личността; и теологията, разглеждаща Откровението и Преданието за истинно Съществуващия и за Върховното благо, тоест науката, в която постигат своята пълна мяра онтологията и етиката.
И накрая, словото е жива съвкупност от знаци и значения най-вече в два смисъла: доколкото е конкретно проявление на човешката личност в цялата ѝ сложност и доколкото в езиковия строй на словото се наблюдава постоянен развой, тоест непрестанно напрежение между порядък и безпорядък, при което се прехожда от едно към следващо състояние на езика.
Като проявление на личността живият характер на словото се изучава от езиковедски дисциплини като прагматиката и стилистиката, но ако става дума за живото значение на словото, изучавано от семантиката, то се основава на конотацията, противопоставяна на денотацията в зависимост от влагания или разчитан смисъл в значението на морфемата, думата, словосъчетанието, изречението или текста. Когато този смисъл се опира на едно единствено, установено от езиковата общност значение на съответния знак, тогава е налице денотация – тя се осъществява пряко от всички знаци, които в синхроничен план образуват лексикалния и граматичен словник (т. е. съвкупността от всички думи и словосъчетания с лексикално и граматично значение); осъществява се и непряко от изречения и текстове, съставени от по-нискоразредни знаци с денотативно значение [такива изречения и текстове напр. могат да бъдат съответно твърденията и словесните изложения в областта на природните науки].
Животът на словото произтича донякъде, а живостта му произтича до голяма степен от конотацията, изяснявана етимологично като съозначаване или съобозначаване, осъществено от знака благодарение на съотнасяне или замяна на денотативното значение с друго, за което може и да не съществува дума в езика. На равнището на отделната дума традицията различава главно три способа за съотнасяне и замяна: метафора (отношение на подобие), синекдоха (отношение на вътрешна близост между част и цяло) и метонимия (отношение на външна близост между съдържащо и съдържимо, между причина и следствие и др.). Разбира се, споменатите тропи са съвсем малка част от т. нар. фигури (букв. външни форми [на изразяване]), които могат да оформят всички равнища на знака: морфемно, многоморфемно, словосъчетателно, изреченско, текстово, както и всички видове значение: лексикално, граматично, графично, изреченско, изказово, изказвателно, текстово.
И все пак, дори животът на словото да произтича от конотацията, той произтича от нея само донякъде, понеже словото съществува главно поради действащото наличие на утвърдилия се език (включително и като денотативна знакова система), който на свой ред е произведение и свойство на човешката говорна способност. За сметка на това обаче, живостта на словото, тоест неговата действеност извира на семантично ниво до голяма степен от конотацията, понеже тя придава неочакваност на значението.
От друга страна, твърдението, че животът на словото произтича донякъде от конотацията, може да се тълкува и в смисъл, че тя е залог за живота на словото, а значи и на езика, доколкото езикът се развива под въздействие на словото. Доказателство за това влияние на конотацията намираме в езиковото развитие на лексикалното и граматичното значение на морфемите, думите и словосъчетанията. Много от причините на полисемията, лексикализацията и граматикализацията могат да се търсят в конотативните механизми на означаване и обозначаване.
Животът на езика обаче, тоест неговият развой далеч не зависи само от конотацията. Старата традиция изглежда единодушно отдава езиковата самотъждественост и промяна във времето главно на два принципа: аналогията и аномалията. Аналогията се разбира като създаване на нова словесна, а евентуално и езикова единица по аналогия с вече съществуваща езикова единица. Аномалията създава нова единица по свой, буквално "неподобен" или "непоследователен" начин (от привативната представка αν и прилагателното ὡμαλóς). Съвременната традиция различава между граматичност (употреба в нормите на езика), словоупотреба (употреба в нормите на словото), неграматичност (употреба извън нормите на езика) и неупотребяемост (употреба извън нормите на словото). Като се има предвид, че всички норми на словото са норми и на езика, но не и обратно, както и че неграматичната употреба може да стане граматична, и обратно [срв. неправилната употреба на падежите в народния латински, която е признак за тяхното предстоящо отпадане], става ясно, че разбирането за езиковия развой като напрежение между порядък и безпорядък, би следвало да припознава като порядък аналогията, граматичността или словоупотребата, а като безпорядък - съответно аномалията, неграматичността или неупотребяемостта.
..................................................................................
§ 2. FORMULATION
..................................................................................
Il faudrait rechercher les points de contact entre les trois disciplines dans la formulation initiale et assez générale disant que la parole est un ensemble vivant de signes et de significations.
Explicité suivant sa définition nominale comme "ce qui signifie", le signe distinct, dont l'appellation en grammaire est morphème, constitue un son ou groupe de sons verbaux que la conscience tient sous forme d'image acoustique (signifiant) et qui expriment le concept (signifié) de la chose (référent, lat. res) [cf. les formes de mot audibles a et avait].
Le cas est analogue chez les signes écrits (graphèmes) des sons verbaux distincts (phonèmes). Ces signes se traduisent par une lettre ou groupe de lettres visibles que la conscience tient sous forme d'image visuelle (signifiant graphique) et qui, par leur valeur sémiotique, font penser à l'image acoustique du son verbal (signifié graphique) et au son lui-même (référent graphique) [cf. les graphèmes t et ch]. Lorsqu'une lettre ou un groupe de lettres désigne un signe oral distinct [cf. les formes de mot visibles a et avait], les lettres réfèrent au signe verbal proprement dit, le signe oral, et c'est seulement par son truchement qu'elles réfèrent au concept et à la chose. Si la bonne lecture des sons désignés par les lettres et les groupes de lettres s'appelle orthoépie, la bonne désignation des sons par lettres et groupes de lettres porte le nom d'orthographe. Le côté oral et le côté écrit de la parole existent en rapport mutuel, ce qui veut dire que non seulement les sons conditionnent l'existence des lettres, mais encore l'histoire de l'orthographe se répercute sur l'orthoépie.
Plus particulièrement, la signification du signe verbal distinct peut être considérée comme une réalité dynamique ou bien statique. La valeur dynamique, qui est double, peut se décrire par les termes de signification (au sens strict) et de désignation. Le signe oral signifie le concept de la chose, et cela par convention (de façon arbitraire), car le son ou l'image acoustique respective, qui affectent une forme toute différente de celle du concept, ne sont pas reliés au concept par nature, mais par suite de la décision de la collectivité utilisant le signe; en deuxième lieu, le signe oral désigne la chose grâce à la similitude formelle du concept avec la chose, car, étant donné que le concept reproduit la forme interne de la chose, on peut affirmer qu'il est relié à celle-ci par nature (de façon essentielle). Cela est valable également pour le signe écrit distinct: le signifiant graphique signifie le signifié graphique par convention et désigne le référent graphique grâce au lien essentiel existant entre le signifié et le référent graphiques. D'un autre côté, dans sa valeur statique, c-à-d. en tant que résultat de la signification (au sens strict) et de la désignation, la signification du signe oral distinct s'identifie soit avec le concept, soit avec la chose; pareillement, la signification du signe écrit distinct coïncide avec le signifié graphique ou avec le référent graphique.
L'un des principes primordiaux de la signification, c'est qu'elle naît avec le signe dont l'existence présuppose la présence du concept qui ne pourrait se former si la chose n'existait pas (le concept chez les signes de choses irréelles tel Centaure étant formé à la base de la notion qu'on a des choses réelles). En d'autres termes, la réalité du signifié est secondaire par rapport à celle de la chose, de même que la réalité du signifiant vient après celle du signifié. Or le concept ne conditionne pas le signe de façon uniforme, car la relation de celui-ci avec le concept est arbitraire; voire la chose elle aussi ne détermine pas le concept de manière uniforme vu que le lien essentiel entre eux n'est pas identifié de la même manière dans le temps et dans l'espace à cause de l'histoire culturelle de la communauté linguistique [cf. la diversité des séquences synonymiques dans les différentes langues, ainsi que, plus généralement, l'absence principielle d'une traduisibilité intégrale des signes d'une langue dans une autre]. D'autre part, la primauté ontologique du monde des choses dit monde réel – lequel peut être physique, psychique ou spirituel, c-à-d. qu'il comprend la faculté de la parole chez l'homme se manifestant par la langue et le discours – présuppose le principe général que le monde est un donc unique, car la pluralité des mondes supprimerait la hiérarchie, fondement de l'unité. À partir du principe de la secondarité multiforme du concept par rapport à la chose et du signe par rapport au concept et à partir du principe de l'unité du monde réel où choses, concepts et signes obéissent à une hiérarchie, se déduisent deux conséquences contraires également probables concernant les choses du monde réel: celles-ci peuvent être désignées autant par des signes hétérogènes appartenant à des langues et parlers divers que par des signes homogènes formant une langue humaine une. La première conséquence se vérifie par l'état évident des choses, la deuxième est corroborée par l'existence des universaux du langage.
La signification graphique mise à part, la grammaire distingue également une signification lexicale et une grammaticale. La signification lexicale consiste en ce que le signe oral distinct réfère à une réalité dite extraliguistique [cf. maison, vertu, pens dans penser] ou métalinguistique [cf. verbe, texte, conjugu dans conjuguer; p. ex. à l'aide du mot verbe on désigne les verbes, c-à-d. verbe fait partie du métalangage sur le langage auquel appartiennent tous les verbes], alors que la signification grammaticale réfère à une réalité linguistique, c-à-d. catégorie grammaticale ou relation formelle [cf. er dans penser ou conjuguer; pour]. Les deux espèces de signification se caractérisent chacune par la possibilité de se cumuler dans un même signe (polysémie, ambiguïté), ainsi que par la tendance de certaines significations lexicales à devenir grammaticales (grammaticalisation) [cf. le verbe auxiliaire avoir dans: il a eu]. La signification graphique peut elle aussi se multiplier [cf. x; u dans lutte et club], sans pour autant impliquer une distinction entre signification lexicale et grammaticale – puisque la fonction du signe écrit distinct est uniforme: celle de désigner un son verbal.
Tout signe distinct peut désigner lui-même (autonymie) [p. ex., dans la phrase: "Pens" est un radical verbal,"pens" réfère au radical pens, non pas à sa signification lexicale, l'action de penser; dans la phrase: "Pour" est une préposition, "pour" réfère à la préposition pour, non pas à sa signification grammaticale; dans: "T" est une lettre, "t" réfère à la lettre t, non pas à sa signification graphique]. La signification autonymique est de caractère métalinguistique sans pour autant appartenir à la signification lexicale, grammaticale ou graphique du signe [cf. "pens", "pour" et "t" ci-dessus] parce que l'usage autonymique se réfère toujours à une réalité linguistique signifiante [cf. les réalités de radical, de préposition et de lettre citées ci-dessus]. De plus, tout signe désignant lui-même (autonyme) a la valeur d'un nom sans toutefois être nominalisé [cf. la différence essentielle entre: "Pour" est une préposition et: Les uns ont voté pour, les autres contre] parce que la nominalisation affecte la signification lexicale, grammaticale ou graphique du signe.
Enfin les signes distincts en tant que tels participent d'ordres paradigmatiques (ou paradigmes), c-à-d. de suites organisées dans chacune desquelles les signes se réunissent par leur appartenance à une catégorie grammaticale commune en vertu de leur caractère interchangeable à une position déterminée dans le discours [p. ex. tous les signes distincts qui peuvent se substituer au signe ons dans la forme de mot parlons, sans qu'elle perde sa grammaticalité, constituent avec lui un ordre obtenu d'après une caractéristique grammaticale commune, ici celle de désinence; donc le morphème ons appartient au paradigme des désinences]. La caractéristique grammaticale unifiante s'appelle fonction du signe dans le système de la langue. La fonction du signe semble être extérieure à la signification grammaticale de celui-ci, quoique, dans le discours, tout signe en tant que partie intégrante de la langue fait penser à une réalité grammaticale fonctionnelle qui est la sienne. La fonction a une présence virtuelle dans la langue et prend une manifestation actuelle dans le discours dont elle subit l'influence permanente et d'où les grammairiens la dégagent par abstraction.
Il résulte de tous ces propos sur le signe distinct qu'il relève d'au moins cinq domaines de connaissance: la grammaire qui porte d'abord sur le signe et sa fonction avant d'aboutir, à travers le signe, à sa signification grammaticale et graphique; la lexicologie s'occupant du signe en rapport avec sa signification lexicale pouvant se grammaticaliser; la logique étudiant d'abord le concept et sa formation, et partant sa nomination; l'ontologie qui scrute l'essence véritable des choses et de ce fait s'accomplit pleinement dans la théologie considérant l'Essence première.
Le signe verbal distinct que la grammaire appelle morphème s'identifie au mot lorsque celui-ci est constitué d'un morphème [cf. pour]. Or la parole ne se réduit aucunement à des signes distincts mais représente avant tout un ensemble de signes. Les signes distincts forment des séquences syntagmatiques, c-à-d des suites organisées où la cohérence des signes est assurée par leur succession ordonnée dans la durée de la parole orale et dans l'étendue de la parole écrite. Les morphèmes peuvent se combiner en mots [cf. parl-ons, parl-ement], les mots en groupes de mots [cf. une parole], et cela en raison de trois principes syntaxiques dont deux sont nécessaires, le troisième étant facultatif: nécessaires sont la subordination [le morphème ons est subordonné au morphème parl dans le mot parlons; le mot une se subordonne au mot parole dans le groupe de mots une parole] et la distribution (renfermant la valence et l'ordre des mots) [p. ex. parl ne se combine pas avec i d'où l'impossibilité d'avoir le mot *parli; de manière analogue, parole ne se lie pas avec vite puisque les deux mots ne peuvent pas donner un groupe de mots]; le principe facultatif c'est la coordination [p. ex. le groupe un drapeau jaune et blanc comporte la coordination entre jaune et blanc qui n'est pas indispensable à la structure de ce groupe, car il peut exister encore sous la forme de un drapeau jaune].
Les mots et les groupes de mots tout comme les signes distincts s'inscrivent dans divers ordres paradigmatiques réunis par différentes fonctions surtout au sein de la phrase [cf. le paradigme du sujet représenté par Paul dans la phrase: Paul a le don de la parole; ou bien le paradigme du groupe nominal représenté par les mots dans la phrase: Les mots sont de la parole].
Parmi les ordres paradigmatiques les plus importants, il faut signaler les parties du discours que la tradition latine appelle partes orationis (appellation correspondant au terme moderne de fonctions de la phrase) juste en raison de la pratique de l'ancienne grammaire de ne pas les considérer comme des classes de mots appartenant à la langue mais surtout comme des unités du discours dont la nature se manifeste à travers la fonction phrastique qui leur convient le mieux. Le nom, qui est substantif et adjectif, constitue le sujet naturel de la phrase, alors que le verbe et son modificateur, l'adverbe, forment le verbe de phrase et le prédicat [cf. la structure de la phrase minimale, p. ex.: Platon raisonne ]. Et puisque c'est par ces quatre parties du discours qu'est réalisée la nature prédicative de la phrase, elles figurent dans la tradition occidentale sous le nom de mots prédicatifs (lat. [verba] categoremata vel significantia). Les autres parties du discours ne portent pas le contenu prédicatif et partant leur seul rôle consiste à être des modificateurs accidentels des quatre autres, si bien qu'on les qualifie de mots aprédicatifs (lat. [verba] syncategoremata vel consignificantia).
De leur côté, les mots et les groupes de mots s'agencent en phrases en vertu de la prédication. Elle constitue une réalité logique et grammaticale où quelque chose (prédicat, attribut) se dit actuellement (se prédique) de la chose (sujet [de l'attribut]). La prédication se traduit soit par des phrases étudiées en logique sous le nom de jugements et appréciables d'après leur vérité ou fausseté suivant que l'attribut est présent ontologiquement dans le sujet ou en est absent [cf.: Le discours est de la parole], soit par d'autres structures phrastiques exprimant d'autres attitudes actuelles envers le lien entre le sujet et le prédicat [cf. Le discours est-il de la parole?]. C'est pourquoi la prédication implique que, loin de se réduire à une expression de concepts se référant à des choses, les signes verbaux agencés en phrase constituent le moyen par lequel l'auteur du discours (locuteur), tout en essayant ou en refusant actuellement de prendre conscience pour percevoir d'une manière ou d'une autre (rationnellement, affectivement, instinctivement, intuitivement) l'attribut inhérent à la chose, exprime par son énonciation un certain contenu prédicatif (énoncé, lat. dictum) à l'intention de quelqu'un (y compris de soi-même), tandis que le récepteur (qui peut être l'auteur lui-même lorsqu'en lui se produit une prise de conscience ou une délibération sur un discours intérieur) en utilisant les signes verbaux identifie toujours d'une manière ou d'une autre la signification de l'énoncé avec une certaine intention ou disposition. Bref, les protagonistes du discours usent du bien discursif aussi bien dans leurs échanges entre eux (communication humaine) que dans leur attitude cognitive, volontaire et tendancielle envers le monde existant (connaissance, action et tendance humaines).
Les phrases, vecteurs de la prédication, s'agencent à leur tour en ensembles plus amples que la grammaire appelle phrase complexe et texte, alors que la logique les qualifie de raisonnement et d'argumentation. Une partie des procédés grammaticaux d'agencement sont les mêmes ou du même ordre que chez l'agencement des morphèmes en mots et des mots en groupes de mots, à savoir subordination, coordination et distribution [cf. le cas des phrases complexes de subordination et des phrases complexes de coordination, ainsi que les restrictions quant à l'ordre des mots dues à la distribution: p. ex. la phrase: Il est bavard parce qu'il est superficiel peut exister aussi sous la forme: Parce qu'il est superficiel, il est bavard, alors que la phrase: Il a le don de la parole mais il est superficiel n'a pas le même sens, c-à-d. n'est pas la même sous la forme insolite: Mais il est superficiel, il a le don de la parole]. D'autres procédés d'ordination sont l'anaphore et la cataphore [cf. les pronoms personnels, les démonstratifs et les relatifs, l'article, les noms communs, ainsi que les connecteurs tel de ce fait se caractérisant par les particularités de l'anaphore et de la conjonction de coordination], les embrayeurs (ou déictiques) [cf. les signes de la première et de la deuxième personne, les signes indiciaires référant à l'ici et au maintenant de l'énonciation], la partition en thème et rhème (ou propos) qu'il ne faut pas confondre avec la partition phrastique en sujet et prédicat – tous ces moyens grammaticaux se rapportent non seulement à la formation du contexte qui est sous-tendu par la suite des énoncés et des significations énoncives mais encore au lien du texte avec l'énonciation et les significations énonciatives dont s'occupe la pragmatique.
Ce qui constitue une distinction majeure des ensembles verbaux tels la phrase complexe et le texte, c'est la présence possible de procédés logiques d'agencement qui sont de nature différente que les lois de la vérité des jugements (intéressant la théorie de la connaissance outre la logique) et qui déterminent avec certitude la vérité ou la fausseté de la conclusion d'après la vérité ou la fausseté des prémisses et leur espèce, constitution et suite logique. Il s'agit de moyens déductifs par lesquels à partir de concepts d'extension supérieure (concepts généraux) on déduit des conclusions sur des concepts de moindre extension (concepts particuliers). Parmi ces moyens on peut énumérer: les figures et les modes du syllogisme apodictique qui conclut par nécessité; les lieux du syllogisme dialectique concluant par probabilité; les lieux de l'enthymème (ou syllogisme oratoire) où l'on conclut toujours par probabilité mais aussi par ellipse; les sophismes du syllogisme sophistique dont les inférences sont d'une rectitude apparente. Il s'agit également de moyens inductifs, notamment le raisonnement inductif qui emploie des prémisses particulières pour en tirer des conclusions générales.
La structure et la destination de tels ensembles complexes comme le texte ne relève certes pas uniquement des principes grammaticaux, à savoir subordination, coordination, distribution, prédication, modalité (dont il sera question ci-dessous), anaphore, cataphore, embrayeur, thème et rhème, ni non plus des principes logiques du jugement ou des développements déductifs ou inductifs. Toutefois ces assises présumées formelles du texte entretiennent des rapports des plus directs avec la signification de celui-ci. Une certaine ou une autre application linguistiquement normale des susdits principes grammaticaux peut engendrer telle ou telle clarté ou obscurité, telle ou telle univocité ou équivocité de l'énoncé, alors que les principes logiques susmentionnés déterminent la vérité ou l'erreur signifiées par celui-ci.
Or, si l'on envisage plus spécialement la signification de l'ensemble de signes verbaux, on constate qu'elle diffère, en général, de celle du signe distinct. Chez le mot, agencement de morphèmes, et le groupe de mots, agencement de mots, cette différence semble minimale. Et le mot plurimorphématique et le groupe de mots servent le plus souvent à signifier un concept divisible et à désigner une chose décomposable [p. ex. dans parl-ons le radical signifie le concept d'une action et désigne cette réalité, alors que la désinence signifie les concepts de personne, de nombre, de temps et de mode et réfère à ces réalités grammaticales; dans un discours le substantif signifie le concept d'une action et désigne cette réalité, tandis que l'article signifie le concept d'une détermination et réfère à cette réalité grammaticale]. La signification des signes complexes que sont les mots et les groupes de mots, tout comme celle des morphèmes, étant parfois sujette à la grammaticalisation [cf. la locution conjonctive bien que qui n'est pas constituée de l'adverbe bien et de la conjonction que], dépend plus souvent de phénomènes linguistiques tels la lexicalisation et la composition: grâce à la lexicalisation, les mots constituant le groupe libre acquièrent au fur et à mesure une signification de plus en plus unifiée; la composition, qui mène à l'émergence de mots distincts, engendre par ses propres voies une signification lexicale unifiée au maximum. La lexicalisation produit des groupes figés, alors que la composition procédant par agencement de mots est à l'origine des mots composés. Quant à ces deux catégories de signes, la complexité du concept et de la chose ainsi que la différence qui en résulte par rapport au morphème tend vers zéro [cf. tout de suite, gendarme]. Il résulte de tout ce qui vient d'être dit sur les mots plurimorphématiques et les groupes de mots que leur signification est du même ordre que celle du signe distinct.
Pareillement aux signes distincts, les mots et les groupes de mots sont susceptibles d'un emploi autonymique, qui n'affecte pas leur signification lexicale ou grammaticale et qui ne se caractérise pas par la nominalisation [cf. "Penser" est un verbe et Le penser est un acte; "Tout de suite" est une locution et Le tout de suite n'est pas toujours nécessaire].
Cependant la signification de la phrase, c-à-d. le sens de la parole, comme il en a été fait mention sous un autre rapport, est loin de reposer uniquement sur les principes d'agencement des mots et des groupes de mots, notamment la subordination, la coordination et la distribution. Le signe phrastique (c-à-d. la phrase en tant que signe) présente un trait distinctif essentiel, c’est la prédication. Grâce à elle l’auteur de la parole assigne ou n'assigne pas au sujet un certain attribut d’une certaine manière. En l’occurrence, ce qui est signifié, ce ne sont pas seulement deux concepts (celui du sujet et celui de l'attribut) mais encore et surtout l’actualité de leur union marquée par une forme phrastique positive [ex.: Le discours c’est de la parole; Le discours est-il de la parole?] ou bien de leur désunion énoncée sous forme négative [ex.: Le discours n’est pas de la parole; Le discours n’est-il pas de la parole?]; mais en plus, cette union ou désunion peut être soit vraie, soit fausse, soit indifférente [cf. l’union vraie: Le discours c’est de la parole; la désunion fausse: Le discours n’est pas de la parole; l’union indifférente: Le discours est-il de la parole?; la désunion indifférente: Le discours n’est-il pas de la parole?] suivant qu’on désigne correctement ou non (quant à l’union ou la désunion vraie ou fausse des concepts) ou bien qu’on ne désigne pas (quant à leur union ou désunion indifférentes) l’union (dite inhérence) ou la désunion ontologique de l’attribut et du sujet. Lorsque les concepts signifiés sont unis ou désunis indifféremment à la vérité ou à la fausseté, alors la phrase désigne la modalité subjective relevant de la mentalité ou de la sensibilité du locuteur.
Or, l’énonciation de l’attribut à propos du sujet se fait d’une certaine manière, c-à-d. selon une certaine modalité. Elle peut se définir comme un mode d’être (lat. modus) du lien prédicatif entre l’attribut et le sujet. Lorsque ce lien est appréciable suivant sa vérité ou fausseté, il est soit nécessaire (c-à-d. que l’union ou la désunion désignée ne peut ne pas exister), soit contingent (elle peut ne pas exister), soit possible (elle peut exister), soit impossible (elle ne peut pas exister). Les modalités énumérées traduisent le lien ontologique (ou objectif) et logique (ou rationnel) de l’attribut avec le sujet, ce qui veut dire qu’elles représentent des modifications modales de l’union ou de la désunion vraie ou fausse des concepts du sujet et de l’attribut. La grammaire, quant à elle, possède sur la modalité sa propre conception justifiée parce que conforme à la nature subjective de la parole humaine, qu’on pourrait brièvement décrire ainsi: puisque la langue dispose de procédés identiques pour l’expression de la vérité ou de la fausseté objectives [notamment le mode indicatif, la phrase affirmative ou négative, etc.] ainsi que d’autres procédés pour l’expression de significations objectives ni vraies ni fausses [notamment le conditionnel, le mode subjonctif, le mode impératif, les adverbes de modalité, etc.], le locuteur se voit investi du plein droit d’utiliser arbitrairement les procédés de l’expression véridique pour dire le faux, et à l’inverse (car ces procédés sont les mêmes), ou bien il a la liberté de recourir aux procédés servant à exprimer des significations ni vraies ni fausses, alors que l’état des choses demande une parole appréciable suivant la vérité ou la fausseté, et à l’inverse. C’est pourquoi la grammaire établit plusieurs modifications modales du lien prédicatif en fonction de l’attitude multiforme du locuteur envers celui-ci. Elles relèvent des divers modes de relation de la personne humaine avec le monde et avec autrui. Il s’agit de modalités divisées principalement en perceptives (réalité, nécessité, probabilité, potentialité (ou possibilité), contingence, éventualité, irréalité, inconnaissance, impliquant certains états ou actes subjectifs du locuteur tels la certitude, le doute, l’incertitude, l’affirmation, la négation, le questionnement), évaluatives (telle ou telle interprétation axiologique impliquant approbation, réprobation, une autre estimation), affectives (telle ou telle interprétation affective due à un sentiment), optatives (telle ou telle interprétation volontaire impliquant volition, souhait, regret), déontiques (obligation ou permission due à un code éthique, professionnel ou juridique), injonctives (obligation absolue ou relative due à un ordre, une défense, une exhortation, une demande, une suggestion): certaines de ces modalités intéressent directement la communication avec autrui [notamment l'affirmation, la négation, le questionnement, les modalités injonctives]. Suivant les modalités énumérées ci-dessus, qui sont représentatives pour les cas les plus fréquents, le lien prédicatif est interprété comme réel, certain, nécessaire, probable (ou vraisemblable), potentiel (ou possible), contingent, éventuel (ou conditionnel), irréel, incertain, improbable (ou douteux), inconnu; bon, mauvais; affectif; désirable, utile, indésirable, nuisible; obligatoire, permis; impératif, recommandable, requérable, réalisable… Ces modalités d’interprétation subjective portent sur toutes les trois sortes d’union et de désunion entre les deux concepts de la phrase: le lien vrai et le lien faux entre les concepts du sujet et de l’attribut intéressent surtout la plupart des modalités perceptives, tandis que les autres modalités touchent au lien indifférent entre les deux.
En conclusion, à la différence des signes distincts, des mots et des goupes de mots, le signe phrastique ne signifie pas des concepts mais l’union ou la désunion des concepts qui est vraie, fausse ou indifférente; en plus, il ne désigne pas une chose ou un attribut mais l’union ou la désunion ontologique de l’attribut et du sujet, ainsi que l'attitude subjective mais non moins ontologique (d'autant qu'elle est réellement présente) du locuteur envers cette union ou désunion de l'attribut et du sujet. Il appert que les principes de la signification phrastique devraient a priori et sont effectivement assez différents de ceux appartenant au signe distinct, au mot et au groupe de mots. La secondarité multiforme du signe (signifiant phrastique) par rapport à ce qui est signifié (signifié phrastique) relève de nouveau de l’arbitraire du signe, pourtant cet arbitraire ne provient plus uniquement de la décision de la communauté linguistique, législateur des signes de la langue, mais il vient encore de la décision individuelle du locuteur, auteur des signes du discours. Quant aux phrases appréciables suivant leur vérité ou fausseté, il existe de même une secondarité multiforme de ce qui est signifié par rapport à ce qui est désigné (référent phrastique), sauf qu’elle dépend non seulement de l’histoire culturelle de la collectivité, mais aussi de l’implication cognitive de la personnalité. Chez les phrases qui ne sont pas appréciables suivant la vérité ou la fausseté, la secondarité de ce qui est signifié par rapport à ce qui est désigné semble uniforme puisqu'à toute attitude de la part du locuteur devrait correspondre un lien indifférent entre les concepts de l'attribut et du sujet.
Il résulte de nos propos sur la parole en tant qu’ensemble de signes qu’elle intéresse au moins sept disciplines : la grammaire à travers ses branches de la syntaxe et de la sémantique; la lexicologie et ses recherches sur les mots et les groupes de mots; la logique à travers ses branches du jugement et du raisonnement; l’anthropologie étudiant les différentes manifestations de la personnalité humaine; l’ontologie en tant que science de l’être véritable; l’éthique et sa doctrine sur le bien de l’homme; et la théologie considérant la Révélation et la Tradition sur Celui qui est en vérité et sur le Bien suprême, c-à-d. la science où l’ontologie et l’éthique atteignent leur pleine mesure.
Enfin la parole est un ensemble de signes et de significations qui est vivant, et cela en deux sens surtout: d’autant qu’elle constitue une manifestation concrète de la personne humaine dans toute sa complexité et d’autant que la structure linguistique de la parole témoigne d’une évolution constante, c-à-d. qu’il y existe une tension incessante entre ordre et désordre grâce à laquelle on passe d’un état de langue à l’état suivant.
En tant que manifestation de la personnalité, le caractère vivant de la parole fait l'objet d'étude de disciplines linguistiques telles la pragmatique et la stylistique, mais en ce qui concerne la signification vivante du discours étudiée par la sémantique, elle est basée sur la connotation qu'on oppose à la dénotation en fonction du sens qui a été mis ou interprété dans la signification du morphème, du mot, du groupe de mots, de la phrase ou du texte. Lorsque ce sens est engendré par une seule signification que la communauté linguistique a conférée au signe respectif, on est en présence d'une dénotation: celle-ci est réalisée directement par tous les signes qui, en synchronie, constituent le vocabulaire lexical et grammatical (c-à-d. l'ensemble des mots et des groupes de mots pourvus d'une signification lexicale ou grammaticale); elle est réalisée aussi indirectement par des signes de niveau inférieur pourvus de signification dénotative [de tels phrases et textes peuvent être, par exemple, les assertions et les développements dans le domaine des sciences naturelles].
Ce dont la vie du discours procède dans une certaine mesure et sa vivacité dans une large mesure, c'est la connotation explicitée étymologiquement comme une "co-signification" ou "co-désignation" que le signe réalise grâce à la possibilité de corréler la signification dénotative ou de la remplacer avec une autre qui peut être dépourvue de terme spécial de la langue. Sur le niveau du mot distinct, la tradition distingue essentiellement trois procédés de corrélation et de remplacement: métaphore (relation de similitude), synecdoque (relation de contiguïté interne entre le tout et la partie) et métonymie (relation de contiguïté externe entre le contenant et le contenu, la cause et l'effet, etc.). Certes, les trois tropes mentionnés constituent une partie minime de ce qu'on appelle figures (littér. formes extérieures [de l'expression]), qui peuvent informer tous les niveaux du signe: morphématique, plurimorphématique, syntagmatique, phrastique, textuel, aussi bien que toutes les espèces de signification: lexicale, grammaticale, graphique, phrastique, énoncive, énonciative, textuelle.
Or, si la vie du discours procède de la connotation, elle ne le fait que dans une certaine mesure, car celui-ci existe principalement à cause de la disponibilité agissante de la langue établie (comprenant également le système de la semiosis dénotative) qui à son tour est produit ou propriété de la faculté de la parole chez l'homme. Par contre, la vivacité du discours, c-à-d. son énergie, au niveau sémantique, émane dans une large mesure de la connotation, car elle marque le discours d'un intérêt inattendu.
D'un autre côté, la thèse disant que la vie du discours procède de la connotation dans une certaine mesure, peut encore s'interpréter en ce sens que la connotation garantit la vie du discours, donc celle de la langue, étant donné que la langue évolue sous l'action du discours. Cette efficacité de la connotation se vérifie par le changement linguistique de la signification lexicale et grammaticale des morphèmes, des mots et des groupes de mots. La plupart des causes suscitant la polysémie, la lexicalisation et la grammaticalisation sont à chercher parmi les mécanismes connotatifs de la signification et de la désignation.
Cependant la vie de la langue, c-à-d. son évolution, est loin de dépendre principalement de la connotation. La tradition ancienne semble unanime dans sa tendance à attribuer la continuité et la discontinuité historiques de la langue surtout à deux principes: celui de l'analogie et celui de l'anomalie. L'analogie est censée créer une nouvelle unité du discours et, éventuellement, de la langue par analogie avec une unité existante de la langue. L'anomalie crée la nouvelle unité d'une manière qui lui appartient en propre et qui est qualifiée littéralement de "dissemblable" ou "inconséquente" (du préfixe privatif αν et de l'adjectif ὡμαλóς). La tradition contemporaine distingue entre grammaticalité (emploi d'après les normes de la langue), usage (emploi d'après les normes du discours), agrammaticalité (emploi hors des normes de la langue) et caractère inusité (emploi hors des normes du discours). Vu que tous les normes de la langue sont également des normes du discours, sans que l'inverse soit vrai, et vu que l'emploi agrammatical peut devenir grammatical, et à l'inverse [cf. l'emploi incorrect des cas en latin vulgaire qui annonce leur future disparition], il appert que l'idée de concevoir l'évolution comme le résultat de la tension entre ordre et désordre devrait identifier l'ordre avec l'analogie, la grammaticalité et l'usage, tandis que le désordre respectivement avec l'anomalie, l'agrammaticalité et le caractère inusité.
....................................................................................................
ЛЕГЕНДА НА ЦВЕТОВЕТЕ / LÉGENDE DES COULEURS
----- основен текст / corps de l'article
----- ключови думи / mots-clés
----- научни термини / termes techniques
----- доказателствени примери / exemples démonstratifs
..................................................................................